Най-големият успех на Елизабет II

мин. четене

Цяла седмица една тема занимава целия свят - смъртта на най-дълго управлявалия монарх в съвременната история на Великобритания. Всеки един детайл от множеството традиции по изпращането на кралицата и приветстването на Чарлз III се глeда от милиони хора по целия свят.

Тепърва предстои и сериозен дебат за наследството ѝ. Но това, което е видно още отсега, е, че въпреки множеството си лични слабости, както и във влиянието ѝ в множество други политически събития, голямото наследство на Елизабет II може лесно да бъде забелязано и заради отсъствието на руския президент Владимир Путин на нейното погребение.

И то е свързано с тежкото наследство на колониалното минало не само на Великобритания, но и на стара Европа.

Някога контролираща империя "над която слънцето никога не залязва", същата държава, която едновременно е водила война с почти всяка друга държава, се събира в много по-ограничено пространство в наши дни. В глобален свят, в който трябва да живее редом със страни, които е покорявала и потискала. Това вече не е същата сила, за която Джуди Денч цитира поемата "Одисей" на Тенисън в Skyfall:

We are not now that strength which in old days
Moved earth and heaven; that which we are, we are;
One equal temper of heroic hearts,
Made weak by time and fate, but strong in will
To strive, to seek, to find, and not to yield.
 

Излизането на Великобритания от този период е именно това, което въпреки всичко поставя Елизабет на висота и ѝ носи историческо уважение. Че поставена пред факта от загиването на империята в средата на XX век, Великобритания прави избора - никак нелесен - да се сбогува с колониалното си минало, градено повече от 3 века.

Това е сбогуване, което отнема десетилетия и дори до наши дни има своите ефекти и дефекти - от правите граници, чертани с молив и линия по африканския и азиатския континент, до тежкото материално положение на цели народи. То е свързано с кръв и насилие и никак не е красиво. Но големите ходове на историята рядко се случват леко и безболезнено.

Съгласието на Великобритания да се сбогува с тази империя обаче е рядък момент в историята, който спестява много повече мъка и страдание. Лондон можеше да води множество войни, както Москва продължава да ги води с народите около нея за тяхното подчинение.

Вместо това Великобритания от епохата на Елизабет II предпочете, доколко ѝ стигат силите, да се сбогува с миналото. Доколкото е възможно - в британски стил: тихо и с достойнство. Защото само така може да запази това, което ще е ценно за бъдещите поколения - собственото им достойнство като народ и държава.

Също както Елизабет успя да вложи смисъл в титлата си и в ролята на глава на Англиканската църква, тя успя да вложи и смисъл в бъдещето на една Велика сила. Това именно направи възможно и десетгодишното управление на Тачър, което припомни изконните принципи, които представят най-доброто от нея. Защото никоя друга държава в Европа не се е борила толкова силно през вековете за защита на индивидуалните човешки права и свободи пред лицето на тиранията.

През последния месец по този пример Франция също се съгласи с бившата си колония Алжир да преразгледа в обща комисия неудобното си минало, за да могат двете държави да имат бъдеще, което да бъде поставено на стабилни основи. Това следва и цялостната политика на Еманюел Макрон в Източна и Централна Африка.

Такива дела, с всичката им условност на политическата реалност и егоистични съображения, могат да бъдат оценени още повече от източните народи. Народи като българския, които са търпели властта не само на Османската, но и на Руската империя. Липсващото покаяние е котвата, която държи вече толкова поколения на дъното на безвремието.

Изпращайки Елизабет II, светът отдава почит на държавника, защото подобна жертва на егото в човешката история е много рядък. И много други претендиращи за статут на велика сила страни би следвало да си вземат пример от него.


Още по темата: