Колективната травма, от която страдаме всички

мин. четене

Да си го кажем честно: след избори винаги се чувстваме като премазани. И тъй като последните 5 години изборните резултати не са особено различни и изявен политически лидер липсва, едва ли има политическо представителство, което да е напълно щастливо от изборните резултати.

Изживяваме колективната си травма отново и отново, без да осмисляме смисъла на обединението и на думата народ. Вместо да осъзнаем посланията на изборните резултати, се хващаме в капана на взаимни обвинения: кампанията била слаба, нямало ясни послания, лидерите се скрили зад пешките...

Психологията описва колективната травма като събитие от ранга на катаклизъм, което разбива основната тъкан на обществото. Освен ужасяващата загуба на живот, колективната травма е и криза на смисъла.

Политическата апатия обаче е необичайна заради задаващата се зима и богатия набор от кризи, за които ни предупреждават от вече година. Но докато българинът с тежка зима не мож` го изплаши, отказът от реалността на мнозинство говори повече, отколкото мълчанието му.

"Във всичкото това тюрлю гювеч партия", дето се е оформила в парламента, крещи отявлената колективна травма на българското общество. И докато зад тази конструкция стоят повече психологически термини, в колективната травма на българския народ има много културни и исторически наслагвания, които не са за пренебрегване.

Лашкани от лозунги за антикомунизъм към силна носталгия по стария строй с ориентир Москва и в търсене на новия месия на всеки следващи избори, българинът преживява отново травмата от вековното му схващане, че избор няма, а само подставени лица. И нали сте чували онова - "Изборите не променят нищо, иначе отдавна щяха да ги забранят". 

Гледаме на запад как организират и провеждат избори и си казваме: Е, да, ама във Франция република има повече от 200 години и гражданското общество е узряло за демокрацията. Не че там няма проблеми и на Запад не страдат от своите колективни травми. Но след 500 години робство робското съзнание на българина беше допълнително оформено от 45-ге години в комунизъм, когато вдигналите глава в съпротива просто изчезваха.

Така че през последните 100 години в оформяне на политическата си реалност българинът освен крайно объркан във възгледите си и неориентиран лично той как пасва в общото, се налага постоянно да разбира променящата се парадигма: "държавата над мен" или "аз съм държавата".

И понеже шопът е казал „Мноо мразим да мислим“, брането на гъби, слънчев уикенд сред природата или „не ми пука“ е изборът, който казва много повече без бюлетини и думи.

 

За автора:

Милла Иванова

Казвам се Милла Иванова – дългогодишен журналист със сбъдната мечта.  Силната ми интуиция и усета за хората са силните ми страни и не се колебая да ги използвам, за да премина и през най-залостените врати. А английският, френският и немският са ми първи помощници, когато работя по любимите ми теми – от международните новини. Така станах и партньор на Euronews, Франция, с л...

Виж профила

Още по темата: