Косите ни зелени, на главите ни антени

мин. четене

“Аууу, била съм млада и руса!”, през смях възкликва симпатична жена, която се разпознава на един от кадрите, включен в изложбата “Български рейв архив”. Дозата носталгия в думите й е в рамките на нормалното и далеч не е водеща. Преживелите рейв вълната през деведесетте у нас си спомнят “онова време” с емоцията, която ги изключи от заобикалящата среда на една държава, тръгнала към светли бъднини, и с идеята, че ако поискаш, можеш да употребиш миролюбиво правото си на свобода сега, тук и веднага.

“Ставах час преди училище, за да си правя бодлички на косата, представяш ли си?”, казва кураторът на изложбата и визуален артист Владислав Илиев - Vladzen.

Оу, да, представям си, знам го.

Последните години имаше опити да бъде създадена под някаква форма снимка на тази субкултура у нас, но до момента те не даваха резултат, като основната причина беше липсата на достатъчно визуален материал с уредени авторски права. Ентусиазмът на “Български рейв архив”, с който издирват и събират видеосъдържание, фотографии, плакати, флаери и т.н., заразява и посетителите. “Много хора ни предложиха неща от личния си архив, които искат да споделят, и всъщност това е едно от най-хубавите неща на изложбата”, казва Vladzen. А защо тя се провежда само за седмица, питаме ние, отговорът е: “Нито един от големите рекламодатели не се съгласи да ни подкрепи - отказите основно бяха свързани с пандемичната обстановка, но бяхме решени да го направим така или иначе. И не сбъркахме - дойдоха хора, които допринесоха за архива. Така че е напълно възможно да правим след време и други изложби. Благодарни сме на Студентския дом, че ни предостави пространството си, макар и за седмица. Но пък всичко го има и онлайн на ravearchive.space.”

В този момент до дълга метри маса с безразборно разхърляни десетки пасове за партита някой тихо казва с възхищение: “Ехааа, и все пак сме оцелели след всичко това.” Споглеждаме се с разбиране, широко ухилени. Случило се е, да, изглежда трудно да бъде преразказано на някой от настоящото поколение. Би звучало като нещо от рода на “тогава беше съвсем нормално от парти да отидеш на училище или на работа, да имаш цветове в косата, антени по главата, светещи гривни и още по-светещи отразители по нещото, наречено дрехи, да си се разхождаш с тях нон стоп посред бял ден в трамвая, да танцуваш с часове на децибели и светлини, вече забранени от закона, на места, които до скоро са били склад за черни метали или фабрика за транжиране на пилета, може и подлез, надлез, окей, подземен гараж също - няма проблеми, да прегръщаш непознати, докато танцувате, да се усмхваш непрекъснато на всички, да си щастлив, да си щастлив…”

Продължава...

За автора:

Мария Телбис

Мария Телбис е журналист и редактор, който съвестно си върши работата последните 20 години, като подслушва града от произволни тераси, пейки, барове, стълби, дивани, клубове, детски площадки, магазини, градски транспорт. Когато не изброява очевидни неща, понякога чува какво й казват, но трудно осмисля, защото говори по телефона или слуша музика. Много се дразни от факта, че предната вечер е имало...

Виж профила

Още по темата: