"Всички ние сме внуци на жертви или палачи"

мин. четене

Този текст, в превод на Манол Пейков, обиколи българския фейсбук за броени часове. Негов автор е Владимир Яковлев, син на популярния редактор на "Московски новости" Егор Яковлев, 2021 г. В момента Владимир живее в Тел Авив, Израел.

“Кръстен съм на дядо си.

Дядо ми Владимир Яковлев е бил убиец, кървав палач, чекист. Сред многото му жертви са и собствените му родители.

Разстрелял баща си за спекулантство. Когато разбрала това, майка му, моята баба, се обесила.

Най-щастливите ми детски спомени са свързани със стар просторен апартамент на улица Новокузнецкая, с който нашето семейство много се гордееше. Както разбрах по-късно, този апартамент не е бил купен, нито построен, а реквизиран – тоест взет насила – от богато московско търговско семейство.

Помня стария резбован шкаф, в който се навирах, за да търся храна. И големия удобен диван, на който баба ми вечер ми четеше приказки. И двете огромни кожени кресла, които, по семейна традиция, се ползваха само за особено важни разговори.

Както научих по-късно, моята баба, която много обичах, през по-голямата част от живота си е работила успешно като агент-провокатор. Възползвала се от дворянското си потекло, за да се сближава с различни хора и да провокира познатите си да откровенничат с нея. После описвала тези разговори в служебни донесения.

Диванът, на който са ми чели приказки, креслата, бюфетът и всички останали мебели не са купувани от дядо ми и баба ми. Те просто са си ги избрали от специален склад, където доставяли имущество от домовете на разстреляни московчани.

От този склад чекистите безплатно обзавеждали домовете си.

Под тънкия воал на неведението, моите детски спомени са пропити с духа на грабежи, убийства, насилие и предателство. Пропити са с кръв.

А аз, кой съм аз самият?

Всички ние, израсналите в Москва, сме внуци на жертви и палачи. Всички, абсолютно всички. Без изключение.

В семейството ви не е имало жертви? Значи е имало палачи.

Нямало е палачи? Значи е имало жертви.

Нямало е нито жертви, нито палачи? Значи има тайни. Дори не се и съмнявайте!

Струва ми се, че силно недооценяваме влиянието на трагедиите от руското минало върху психиката на днешните поколения. Моята и вашата психика.

Когато оценяваме мащаба на трагедията, свързана с руското минало, обикновено броим загиналите. Но за да оценим истински мащаба на влиянието на тези трагедии върху психиката на бъдните поколения, трябва да се броят не загиналите, а оцелелите.

Загиналите вече ги няма. Но оцелелите – това са нашите родители и родителите на нашите родители.

Оцелелите – това са овдовелите, осиротелите, загубилите любими хора, заточените, разкулачените, изпратените на изгнание в чужбина, онези, които са станали убийци, за да спасят самите себе си, в името на идеята или на победата, предадените и предателите, разорените, продалите съвестта си, превърналите се в палачи, измъчваните и техните мъчители, изнасилените, осакатените, ограбените, принудените да пишат доноси, пропилите се от безпросветна мъка, от чувство на вина или изгубена вяра, унижените, подложените на смъртен глад, на плен, окупация, лагери.

Загиналите са десетки милиони.

Оцелелите – стотици милиони.

Стотици милиони са хората, които са предали своя страх, своята болка, чувството, че са под постоянна заплаха, произтичаща от външния свят – предали са ги на своите деца, които на свой ред, добавяйки към тази болка своите собствени страдания, са предали страха си на нас.

Чисто статистически, в Русия днес няма нито едно семейство, което по един или друг начин да не е понесло върху себе си ужасяващите последствия на безпрецедентни по своя мащаб зверства, продължили в страната цяло столетие.

Замисляли ли сте се някога до каква степен жизнения опит на три последователни поколения от вашите п р е к и предци влияе върху вашето лично светоусещане днес? Ако не сте – замислете се.

Отне ми години да разбера историята на своето семейство. Но затова пък сега знам по-добре откъде се е взел този непрекъснат безпричинен страх. Или прекалената прикритост. Или абсолютната неспособност да споделям и да създавам близки отношения. Или постоянното чувство на вина, което ме преследва от детството – всъщност откакто мога да си спомня.

В училище ни разказваха за зверствата на германските фашисти. В университета – за безчинствата на китайските хунвейбини и камбоджанските червени хмери.

Само са забравили да ни кажат, че мястото, на което се е случил най-страшният в историята на човечеството, безпрецедентен по своите мащаби и продължителност геноцид, не е нито Германия, нито Камбоджа, нито Китай – а нашата собствена страна. И този ужас на най-страшния геноцид в човешката история са го преживели не китайците или корейците, а три поколения от в а ш е т о собствено семейство.

Все ни се струва, че е по-добре да не знаем.

Всъщност е по-зле. Много по-зле.

Това, което не знаем, продължава да ни влияе чрез детските спимени, чрез взаимоотношенията с родителите. Просто когато не знаем, ние не осъзнаваме това влияние и сме безсилни да му противостоим.

Най-страшното последствие на наследствената травма е неспособността да я осъзнаем. И като пряко следствие от това – неспособността да осъзнаем до каква степен тази травма и з к р и в я в а днешното ни възприятие за действителността.

И не е чак толкова важно кой точно олицетворява този страх за всеки от нас, кого възприемаме като заплаха – Америка, Кремъл, Украйна, хомосексуалните, турците, "развратната" Европа, петата колона, или просто началника на работа или полицая на входа на метрото.

По-важно е дали осъзнаваме до каква степен днешните ни лични страхове и собственото ни чувство за външна заплаха всъщност са просто призракът на онова минало, което така се страхуваме да погледнем в очите."

Превод Манол Пейков


Още по темата: