Режисьорът Галина Д. Георгиева: Изкуството има силата да преработва страхове

Галина Д. Георгиева е едно от най-очарователните явления в родната киноиндустрия и интересна фигура от българската културна сфера. Режисьор, сценарист и драматург с изключително продуктивна кариера. Била е участник в Transilvania Pitch Stop, Sarajevo Talent Campus, Clermont-Ferrand Short Film Market; In The Palace Project Market, и др. Късометражният й филм „Френско кино“ (по история на Георги Господинов) бе селектиран на 23-тия международен фестивал в Шанхай и други престижни форуми, печели награда на журито „Особен поглед“ на South East European Film Festival в Лос Анджелис.

Галина е автор на абсурдистката пиеса „Астероид 35 111“, посветена на руската поетеса Марина Цветаева, която е поставена в театър „Възраждане“, адаптирана и излъчена като радиопиеса по програма Христо Ботев на БНР.

Тя е част от европейската платформа за драматургия New Stages South-East от 2020 г. и стипендиант на Министерството на културата с втората си пиеса „Една неделя в бъдеще време“ (2021). Познаваме я и като автор на в. „Литературен вестник“, както и като преподавател в Софийския университет в МП Кино, литература и визуална култура. Автор е на книгата „Авангард и соцреализъм“.

Потърсихме Галина във връзка с премиерата на най-новия й филм – фантастичната ретрофутуристична утопия „Кокичета в края на влака“ (2022; 26'), чиято премиера е днес, 18 март, в Дом на киното от 18:00 ч, като част от 26-и София Филм Фест, който се провежда в момента. Сценарият на филма вече спечели първа награда в националния конкурс на платформата „Неконформистка алтернатива“ и в конкурса на Euro Connection - България (2019).

Ето какво ни сподели Галина за идеята и създаването на „Кокичета в края на влака“, за ролята на жените в киноиндустрията и за силата на изкуството в едно смутно време.

Кокичета в края на влака Трейлър from Galina D. Georgieva on Vimeo.

Поздравления за „Кокичета в края на влака“ – трейлърът и сюжетът изглеждат фантастично – пряко и преносно. Как се роди тази толкова интересна идея?

Благодаря за оценката и минавам на въпроса: имах сън, в който една млада жена искаше да достигне до края на влака, с който пътува. Минаваше през всички вагони и все питаше: „Къде е краят на влака“, защото този край така и не идваше. В един момент тя отвори поредната врата и видя последния вагон. Хем вагон, хем стая – подобна на малка градина, навсякъде цветя – по стелажи, по земята– навсякъде. А един особен господин се грижеше за тях с голяма обич. По някакъв начин това бяха последните цветя, останали на света, и неговата мисия беше да ги опази в този влак, който пътува за незнайно къде. А цветята имаха сила, имаха енергия и той трябваше да пренесе, да предаде тази енергия на идните поколения. Месеци наред този сън не ми излезе от главата. Майка ми е градинар, гледа много цветя и понякога даже им говори, а те сякаш растат по-бързо. Та, и тя ми е казвала, че в цветята има голяма сила. Оттук тръгна и идеята, че цветята са източник на енергия. Буквално.

Кадър от "Кокичета в края на влака"

Защо точно кокичета?

Наред с другите растения, които видях в съня си и които после пренесох в сценария на филма, имах нужда от един определен вид цветя. Образът на кокичета дойде много естествено – кокичетата действително са специфични. Те са малки и незабележими, животът им е кратък, но съдържат сила, пробиват снежната обвивка и въпреки ниските температури цъфтят някъде през февруари. И знаят, че през март вече ще са прецъфтели, но пък пролетта ще е близо. Неслучайно в нашата култура те са предвестник на пролетта и новия живот. А и кокичетата, за разлика от много други цветя, растат свободно, не се отглеждат в оранжерии и парници, не се модифицират, тоест – още са директно свързани с природата, без човешка намеса.

„Кокичета в края на влака“ изглежда като фантастична утопия с лек ретро привкус – как точно би определила филма жанрово и защо реши да се насочиш към него?

Полето на утопичното, което в някакъв смисъл е мислене за бъдещето, е нещо, което трайно ме интересува. Както в литературата и киното, така и на ниво философски проекти. Утопията не е фантасмагория, а е свързана директно с въпроса "като как си представяме бъдещето". От различните социални проекти, до непрестанното развитие на технологиите – светът е движен от утопични идеи. Белята идва, когато тези утопични идеи започнат да пречат на хората, започнат да вредят на конкретния човек – тогава утопията се превръща в антиутопия. И хората страдат, за сметка на идеята. Изкуството на XX век има много примери в тази посока, за мен лично литературата на Рей Бредбъри е образцова в това отношение.

В началото на XXI в. като че ли спряхме да мислим за бъдещето, за новите проекти. Големите идеи като че ли изчезнаха. Но на естетическо равнище се появи едно течение, цял стил, най-вече на Запад, което най-често се определя като ретрофутуризъм. Този стил се опитва да мисли бъдещето, но през една минала естетика – това бъдеще визуално прилича на миналото. (Това си има своите причини, но няма да навлизам в тях сега). Тук попадат най-вече видеоигрите – култовата игра Fallout, но киното и литературата не остават безразлични. Филми като „Блейд Рънър“ (и двете части), „Децата на хората“, а ако се върнем назад – “Бразилия" и "12 маймуни" на Тери Гилиъм са сред примерите за естетиката на ретрофутурзма. И там са моите вдъхновения. И там са жанровите и визуални търсения на „Кокичетата“.

„Кокичета в края на влака“ е с участието на Илиана Коджабашева, Велислав Павлов, Ани Вълчанова, Иван Савов

Разкажи ни малко любопитни подробности около снимките – къде го снимахте, за колко време?

С оглед на описаната стилистика намирането на точните локации беше от изключителна важност. Много си харесахме с оператора Георги Челебиев едно бивше военно поделение в Божурище, където снимахме 80 процента от филма. Другите 20 процента са снимани в Ботаническата градина в Бояна, която е към БАН – партньор на филма. Тези места трябваше да се преработят, разбира се, защото гонихме специфична среда, но те бяха чудесна основа. И пак заради тази специфична среда, която търсехме, художникът на филма, Калина Челебиева, се зарови по мазета, по стари складове, по антиквариати в търсене на винтидж предмети – кинескопски телевизори, компютри тип „Правец 82“, акумулатори, кабели и всякакви стари джаджи. Дори костюмите на актьорите са специално шити за целта. Колкото до кокичетата – филмът беше сниман през юли, а кокичета през юли няма сигурно и в северната част на Финландия. Е, ние намерихме... Всъщност  сега се сещам, че намерихме нашите кокичета през една украинка. Господ да я пази и да й дава сили в тази нечовешка ситуация, в която се намира сега Украйна.

Продължава на страница 2...


Още по темата: