Педро Алмодовар: Не мога да се отърва от себе си, нито бих искал

мин. четене

Известният испански режисьор Педро Алмодовар обикновено е свързван със смели провокации. Темите, които разглежда във филмите му са крайни, но чисто човешки, сякаш притаени във всеки от нас. Но сега на 72 години, когато бялата му коса и брада изцяло обрамчват лицето му, той казва: "Вече съм нов човек."

Носителят на десетки кино отличия, сред които 4 награди БАФТА и  "Оскар", който спечели през 2002 г. за „Говори с нея“,  е засипан от нови идеи.  На бюрото има поне няколко сценария и посоча, че там някъде е следващият му филм. Говори на смесен англоиспански и отсича:

„Следващият ми филм е тук! Но не знам дали ще го направя. Ако го направя, ще е на английски. Но трябва да знам, че мога да го направя при същите условия, както обикновено – с абсолютна свобода.“

В това интервю за Timeout разговорът е около последния му филм „Паралелни майки“ с Пенелопе Крус. Подобно на много от филмите на Алмодовар от „Шунка“ до „Всичко за майка ми“, и този проект е за жените, но този път за майчинството в съвременен разрез на обществото, в което живеем сега и за крайностите на ежедневието.

- В "Паралелни майки" разглеждате темата за „изчезналите“ в Испания – убитите по време на Гражданската война. Откога се таи у Вас тази идея?

- Винаги съм искал да направя филм с политическа гледна точка. Всичките ми филми са малко или много философски– например, всичките разглеждат чувството за свобода. Но това тук е по-политически ясно. В моето семейство няма изчезнали хора, но това беше тема, към която винаги съм бил чувствителен. Докато проучвах фактите около филма, се срещнах с много хора, които са загубили роднини. Те не искат отмъщение. Не и политически. Този въпрос е изцяло личен. Те искат да отдадат почит на близките си. Масовите гробове обричат ​​хората на несъществуване. Важно е да им върнем човечността и идентичността. Този процес е наистина важен за мен. Всичките ми филми са и политически, но този е по-откровен

- Разглеждате историята за масовите гробове. Но в "Паралелни майки" се говори и за съвременната история на две съдбовно свързани майки. Защо събрахте тези два сюжета?

- Исках да говоря за масовите гробове чрез главната героиня и нейната собствена морална дилема да намери своята собствена историческа истина в живота си. Тя не е свободна, защото крие една тайна. Проблемите с майчинството и бащинството са ключови за историята и ние виждаме как героите биват наказани за тяхното ДНК. Не можете да си представите как Ковид-19 ще направи точно това с нас. С всички нас - ще ни го върне за всичко! 

Да, не можех да си го представя! Имаше нещо толкова странно, но и визуално интересно. Сега този вирус стана част от живота ни. Правехме PCR тестове 3 пъти седмично на снимачната площадка. С колегите се шегуваме, че вместо кокаин, сега в носа ни бутат само клечки с памучен тест.

- Героинята на Пенелопе Крус, Янис, е едно поколение по-възрастна от приятелката си Ана. Изглежда идеята е да се разгледа какво се губи между поколенията – какво може да бъде толкова лесно и бързо забравено, нали?

- Важно е да имаме памет за миналото. Това е идеята ми с по-възрастната героиня Янис, искам да покажа необходимостта от историческа памет. Днес в Испания крайно дясното крило пренаписва миналото. Те разказват историята такава, каквато не е била. Вокс, крайно дясната партия, казва, че републиканците са обявили гражданската война. Това е просто невероятно и невярно! Имаме нужда от образование, за да разберем какво наистина се е случило.

- Апартаментът на Янис във филма е като същинско произведение на изкуството – дизайнът, предметите, цветовете. Как го създадохте?

- Толкова много от нещата, които виждате, са мои. Същото беше и с последния ми филм „Болка и слава“ – в този филм апартаментът на Антонио Бандерас беше реплика на моята къща. Мебелите бяха мои. Картините бяха мои. Когато купувам нещо, освен че го харесвам, знам, че ще намери място в някой от филмите ми. Не съм натуралистичен режисьор като Кен Лоуч или братята Дарден. Аз не правя този вид кино. Винаги представям живота, какъвто го виждам, но той също е вид изкуство. Но дори и с тази хитрост се опитвам да отразявам характера си и да остана верен на себе си. 

- За филма „Паралелни майки“ имахте ли истински модел за апартамента на Янис?

- Наблюдавах артисти на възрастта на Янис, които живеят сами. Художник, фотограф, дизайнер на бижута и отидох в домовете им и копирах разположението и подредбата на един от тях. След това добавих елементи, които допълваха характера на Пенелопе, като книгите за селска фотография в Испания. След това добавих елемент от моя живот. Правя така, че всички тези елементи да се сработят в органична картина.

- Чувствате ли, че сте се променили като режисьор през последните години?

- Виждам промени във филмите си след „Жулиета“ от 2016 г. към по-строго кино. Хората виждат това и във филма „Pain and Glory“. Това не означава, че се отказвам от живите цветове и визуалния барок, които са голяма част от работата ми. Но намалявам броя на героите и местата и поставям на първо място речта – диалогът, психологията на героите. Разбира се, можете да видите, че това пак съм аз. Не мога да се отърва от себе си. Нито бих искал. Но съм някак по-обран, друг човек след Ковид-19.

Още испански истории

 

За автора:

Милла Иванова

Казвам се Милла Иванова – дългогодишен журналист със сбъдната мечта.  Силната ми интуиция и усета за хората са силните ми страни и не се колебая да ги използвам, за да премина и през най-залостените врати. А английският, френският и немският са ми първи помощници, когато работя по любимите ми теми – от международните новини. Така станах и партньор на Euronews, Франция, с л...

Виж профила

Още по темата: