Карай да върви, това е блус!

мин. четене

Васко, тренирах да те посрещна с думите: „Добър ден, г-н Георгиев!“ Но ми е супер непривично... Толкова години вече всички те знаят като Васко Кръпката и точно с това име ти стана една от легендите на прехода. Ключова личност от клуба на популярните бунтари, на които днес им викаме „протестъри“. Чувстваш ли се наистина като легенда?

Не се чувствам така, разбира се Аз станах легенда буквално за три минути през 1989-а, когато излязох с една китара и изпях „Комунизма си отива“ пред 100 хиляди човека. И тогава без комисия, прослушване или жури, хората ме носеха на ръце. Защото изпях техните мечти. Нашите мечти! Това е всъщност социалната функция на музиканта – да дава надежда и сили на хората. Пък какво ще остане, само историята ще покаже. Аз продължавам да се чувствам като черноработник на българския блус и рокендрол.

Какъв е саундтракът на твоя живот?

Моят саундтрак е бунтът на рокендрола, който се събуди у мен още в юношеството, мъдростта на блуса, която малко по-късно ме превзе, и джазът, който ми показа този свят. Така че рокендрол, блус и джаз: това е музиката на свободните хора, на тези, които обичат да си разказват живота в песни и да дават сили на другите. Музика за сърцето и за главата, и не толкова за краката.

Навремето всички припявахме с теб „Нека бъде светлина“. Тази песен е реално дълга няколко минути, а няколко десетилетия по-късно като че ли още не виждаме светлината, все не успява да съмне у нас. Какво се случи, Васко?

 Случи се това, че се научихме да виждаме на тъмно. Когато прогледнеш в тъмното, дето се вика, и мракът добре ти стои! Човек каквото търси, това намира... Затова трябва да продължим да търсим светлината!

Около теб има интересни новини – нов албум, например...

Ами направо мога да кажа два албума, тъй като издадохме троен албум, две CD-та и едно DVD от нашия концерт „30 години“, който направихме преди Ковид. По време на пандемията всъщност аз работих по този албум и дори измислих 12 нови песни през това време, макар че мен принципно песните ме мъчат с години. Сега записвам и чисто нов албум, а една от песните – „К‘во става, бе, хора“, вече върви по едно рок радио.

В тази песен ли всъщност казваш „чалга възпитава, чалга управлява“?

Да, точно в тази песен!

Даваш ли си сметка, че то буквално така се случи в нашата държава?

Да, защото бай Мачо беше отгледан от чалгата. Тя е не само в музиката, а навсякъде – включително и в бухалките в средата на 90-те години. Но и това ще преживеем, аз съм оптимист.

Преди няколко години ти каза, че вече растат нови деца, по-различни, и че „вече не са славитрифоновчета“. Хубаво, ама тези деца пораснаха, почнаха да гласуват, и за кого всъщност дадоха гласа си?! Не си ли бил твърде голям оптимист, казвайки това преди време?

Да, разбира се, твърде голям оптимист съм бил и продължавам да бъда, защото е пределно ясно как „Питат ли ме дей зората, шат на патката главата“, освен да свърши лоши неща – за което им пиша 6, свършиха ги – няма да остане изобщо в историята! Докато „Нека бъде светлина“ е вече в учебниците. Неща като „Радка пиратка“ и подобни остават само в тоалетната на историята.

Разговорът продължава на следващата страница...

За автора:

Катерина Хапсали

Катерина Хапсали, главен редактор. Катерина нарича себе си „разказвач“, което в случая ще рече опитен журналист, увлекателен събеседник и един от най-продаваните съвременни български автори. Нейно дело са романите бестселъри „Гръцко кафе“ и „Сливовиц“, както и нашумелият сборник с разкази „Хора“. Ако я попитате кои точно са нейните хора, ще ви...

Виж профила


Още по темата: