"Доброволците": Теа Денолюбова, която вече няма време да плаче

мин. четене

Теа Денолюбова е писателка, главна редакторка на сайта за култура и изкуство "АртАкция" и доброволка "на първа линия" още от старта на руската кървава инвазия в Украйна. Работното ѝ място по естествен път се превръща в хуманитарен център, а времето ѝ вече е посветено на намирането на прости отговори за най-сложните въпроси - "как да осигурим подслон, спално бельо, храна, работа". И така вече повече от месец.

В рамките на поредицата "Доброволците", стартирана от Момичетата от града и От града, ви представяме Теа Денолюбова в един откровен разговор за войната, помощта и добрите хора "от летящата порода".

Как започна войната за теб - спомняш ли си сутринта на 24 февруари?

До последно не вярвах, че ще се се случи, наистина. Помня първите новини и първите кадри. Никога не съм си и представяла, че вече 50 дни, на 500 км от моята родна Варна, ще убиват невинни хора. Това е геноцид и ад. И всеки, който твърди, че има и различна гледна точка, за мен е лишен от разум и сърце.

Кога си даде сметка, че не можеш да стоиш безучастна?

Бяхме извън София за няколко дни, когато Кирил, моят приятел, замина обратно, за да настани първите бежанци в офиса му. Девет човека на 50 кв.м.

Изведнъж единственото, за което започнахме да мислим, беше как да осигурим подслон, спално бельо, храна, работа. И така вече над месец.

Не мисля, че ние, здравите, млади хора, имаме оправдание. Не може да убиват деца, а ние да се правим, че нищо не е станало. Че не ни засяга. Да продължаваме да живеем в балон. Не е съвместимо с мен и моята представа за смисъл.

Разкажи за акциите, в които участваш?

Историите, в които по някакъв начин се замесих, вече са прекалено много и прекалено тъжни. Но нито един относително щастлив техен край нямаше да е възможен без помощта на изключителните хора, които ни помагат. Не знам дали читателите биха могли да си дадат сметка за безкрайно благородните хора, които живеят в България. За другите нямам желание да говоря.

Какво се случва в Casa Libri?

Редакцията на "АртАкция" и на изд. "Колибри" се превърна в пункт за хуманитарна помощ. Благодарение на стотици добри хора успяваме да изпращаме ежеседмична помощ до Варна, Русе, Шкорпиловци, Украйна. Пунктът е на ул. Цар Асен 64.

Кои са твоите съмишленици?

Много приятели и много непознати, с които вече сме близки. Преоткрих много хора. Това, което се случва, е едно огромно сито - за нас самите, за нещата, които са ни важни. Истински се удивлявам от огромното количество хора с добри сърца.

Какви са хората, на които помагате?

Хора с един сак, хора без нищо, майки с деца, студенти, които се радват на вафла. Хора, бягащи от ада.

Историите, които най-силно са докоснали сърцето ти?

Един кадър е - Централна гара, София, две жени, дядо, четири деца. Вали сняг и няма къде да нощуват. 

Плачеш ли?

Да, но вече нямам време дори да плача. Първите 20 дни бях съсипана. Отне ми време да свикна, че не мога да помогна на всички. Всъщност може би се залъгвам, че съм свикнала. Но как да спя, когато знам, че има неразрешен казус? Как да се прибера вкъщи и да гледам филм? Не можем да сметем трагедията под килима.

Промени ли се по някакъв начин приятелският ти кръг след старта на войната?

Моите хора са мои хора, защото са преминали доста тестове във времето. Приятелският ми кръг се разшири. Ако съм постигнала нещо, то е да съм заобиколена от смислени хора. И това е най-големият ми подарък.

Какво би казала на всички онези, които разпространяват руска пропаганда или просто вярват в нея?

Не би било възпитано онова, което бих им казала. Бих ги завела при някоя майка с дете. Или при Сергей, чийто брат е на фронта без бронежилетка. Такива неща. 

Би ли коментирала ролята на държавата в мисията за помощ на бежанците от Украйна?

Тук ще съм лаконична - не виждам ролята на държавата. Мрежата от доброволци е работещата сила.

Каква оценка би поставила на обществото след този "тест за човечност"?

Добрите хора от летящата порода - те носят смисъла.


Още по темата: